Индианецът Дейвид

Бележка на писателя:

Това е разказ за един индианец, който си живеел на прекрасен остров с всичко необходимо – но него­вата любознателност да научи повече за заобикаля­щия го свят го отделила от останалите.

***

На един остров живеел индианец на име Дейвид. Онези от вас, които се интересуват защо един индиа­нец ще се казва Дейвид, оставяме се да си блъскате главите по-късно (космически смях). Островът, на който живеел Дейвид, бил хубав и плодороден. А Дейвид бил от царско потекло, понеже дядо му бил вожд. Дейвид си живеел добре на острова; храната била изобилна, виреели всякакви култури. Селото и племето на Дейвид открай време си живеели славно.

Само че островът имал една странност – на 4-5 километра от брега се спускала плътна мъгла. Тя заобикаляла острова от всички страни и тъй като никога не се доближавала до брега, дните били общо взето слънчеви и ясни. От незапомнени времена мъг­лата си стояла на същото място като злокобна поличба и отвъд нея не се виждало нищо.

Дейвид израснал с тази мъгла, а жителите на селото я познавали от поколения. Те-не я разбирали, но се страхували от нея, тъй от време на време се случвало някой селянин да доплава близо до нея и повече никога да не се върне. Дейвид помнел как в детството му един старец от племето, който усетил, че краят му наближава, предпочел да се качи в кануто си и да отплава в мъглата. Носели се най-различни истории какво се случвало, когато навлезеш в мъгла­та, и обикновено ги разказвали вечер край лагерните огньове.

Съществувало поверие, че ако някой някога по­паднел в мъглата, останалите селяни трябвало да се скрият по къщите си и да не гледат, защото се случва­ли страшни неща. Понеже бил от кралско потекло, като дете и юноша Дейвид имал правото да наблюда­ва тези събития заедно със старейшините. Но той помнел само как онзи старец се доближил до началото на мъглата, вдигнал греблото и кануто се плъзнало плавно в мъглата, за да изчезне завинаги. Точно както казвали старейшините: “Никой, дръзнал да се добли­жи до мъглата, не се връща оттам.” А кралското семейство останало да наблюдава брега с часове, в очакване да се сбъдне някое предсказание. Защото често след потъването на човека в мъглата се чувал мощен сподавен звук, страховит рев, който сковавал сърцата им, глух тътен, който хората не разбирали. Дейвид го запомнил за цял живот. Какво ли било това? Може би от другата страна на мъглата живеело чудо­вище? Може би имало гигантски водовъртеж или водопад, в който смелчаците губели живота си?

Може да ви се стори странно, но когато навършил трийсет и четири години, Дейвид изпитал непреодо­лимо влечение към мъглата! Той почувствал, че в живота му липсвало нещо. Може би някаква истина, която лежала заспала години наред и чийто отговор се криел в мъглата? Вярно, оттам никой не се бил връщал, но това не означавало непременно край, разсъждавал Дейвид. И така, той поел смело, без да каже на никой от старейшините, да види какво има от другата страна на мъглата. Качил се на кануто си и изпълнил церемония за успеха на начинанието. Благо­дарил на Бог за живота си и за предстоящото откро­вение. Знаел, че каквото и да му се случело, поне щял да добие познанието, и това му давало сила.

Дейвид загребал безмълвно и полека към начало­то на мъглата. Никой не го гледал, защото той изобщо не съобщил намеренията си. Скоро наближил линията на мъглата. И тогава Дейвид забелязал нещо странно; дотогава никой не бил дръзвал да се доближи толкова много, но мъглата сякаш имала притегателна сила! В този момент страхът го сграбчил. Греблото вече било излишно, затова Дейвид го вдигнал и го положил в лодката. Кануто потънало в мъглата. Отвсякъде го заобикалял покой и тишина, а течението продължава­ло да го тегли напред. Започнало да става все по-тъм­но и по-тъмно и Дейвид взел да преосмисля постъп­ката си. “Аз съм млад мъж и предадох предците си, защото съм наследник на кралския трон, а извърших такава глупост!” Сега той се изплашил и страхът го обгърнал като смъртен плащ, в мозъка му се спуснал мрак, а тялото му се разтреперило от студ и ужас,, докато кануто се плъзгало тихо напред.

Дейвид плавал часове наред през мъглата и нак­рая взело да му се струва, че никога няма да излезе от нея. Треперел от страх, защото знаел, че е сгрешил. “Ами ако нищо не се промени?”, питал се той. “Ами ако остана тук завинаги и умра от глад в това кану?” Изведнъж му се привидяло как всички онези, дръзвали някога да се доближат до мъглата, се носели наоколо в своите лодки като скелети в черната мъгла. Дали щял да зърне стареца от детството си? Дали някога щял да се измъкне оттук? “О, къде е истината, която търся?”, провикнал се Дейвид в мъглата.

И тогава се случило чудото. Дейвид излязъл от другата страна на мъглата! Изумил се от гледката, защото пред него се открил цял един континент: кра­сив и покрит с хора и селища, докъдето му стигали очите! От комините излизал пушек, от брега се носели песни. Часовоите, разположени по протежение на мъглата, веднага го забелязали. Щом зърнали Дейвид, те надули роговете в знак на приветствие, за да съоб­щят на останалите, че още някой е преминал през мъглата. И тогава цялата земя се разтърсила от мо­щен рев. Възглас за поздрав! Възглас за почест! И те го наобиколили с лодките си и започнали да му хвър­лят цветя. Когато стигнал до брега, хората го заоби­колили, вдигнали го на рамената си и ознаменували преминаването му през мъглата. От този ден Дейвид заживял нов, просветлен живот.

Послепис на писателя:

Вие може да кажете: “Знам за какво се говори в тази притча. За смъртта, нали?” Но не е така. Тази притча разказва за навлизането в новата енергия и даже за извисяването. Тя разказва какво е да се задо­воляваш с мъничкия си свят и никога да не дръзнеш да пристъпиш извън него от страх от “мъглата” на неизвестността. Разказва какво ви предстои, ако ре­шите да извървите пътя. Защото пред всеки един от вас се простира мъгла, която понякога е вашият страх, а друг път е собствената ви неизменна природа. Защо­то всеки човек си има своя мъгла, която е различно предизвикателство и урок.

Какво ви изпълва с най-голям страх? За мнозина от вас подсъзнателно това е страхът от успеха и стра­хът да поемете по предопределения ви път – страхът от изобилието! Може би е страхът от самото просвет­ление. Може би е страхът от промяната? Съветвам ви смело да навлезете в този страх. Трябва да пристъпите със смело вдигната глава в онова, което ви вдъхва най-голям страх и което е вашият житейски урок, защото то е просто фасада. Мъглата в притчата сим­волизира страха, а от другата страна е победата. Но когато навлизате в мъглата, понякога попадате в мрак – преходен период, който ви позволява да се нагодите към предстоящото. Хората около вас ще ви предуп­реждават да не го правите, ще се опитват да ви разко­лебаят. Но част от вас знае истината и ще се устреми към нея.

Защо Крион ни разказва тази притча? За да даде пример за отговорността в нашата Нова епоха. Сега е времето на упълномощаването, на отговорността за цялата енергия на планетата и вие трябва да разпоз­наете пътя си. Време е да надзърнете в очите на противниците си и да кажете: “Познавам те! Зная кой си и избирам да се откъсна от твоята енергия.” Така се издържат изпитите и така се повишават вибрациите на планетата! Защото няма по-голямо блаженство на тази планета от умението да видите кой сте. Защото всички неща, които ви наскърбяват, могат да се про­менят по силата на собственото ви намерение за про­мяна.